За да открием енергията на сянката си, трябва да се посветим на едно пътешествие през историята си. Можем да гледаме на това като на пътешествие назад във времето с цел да си припомним части от живота си, които сме изоставили, защото сме се срамували или сме изпитвали вина. Гневът, който изригва от сянката е свързан с минали събития, които никога не сме разрешили. Сега тези събития са си отишли, но емоционалния товар от тях е останал.

Срамът, вината и страхът не могат да бъдат достигнати с помощта на мисълта. Сянката не е зона от мисли и думи. Дори когато имаме проблясък от спомени, които предизвикат тези емоции, просто използваме част от горната част на мозъка – кортекса, който не може да се докосне до сянката.

Пътешествието през историята ни започва само когато открием вратата към вътрешността на мозъка, където опитът се сортира не с помощта на разума, а на чувствата.

Без значение колко свободни се чувстваме от подобни сенчести енергии, те съществуват вътре в нас. Ако не беше така, щяхме да сме в състояние на абсолютна свобода, радост и несвързаност. Щяхме да бъдем в хармония, състоянието на възвърната невинност, когато скритата енергия на сянката е пречистена.

Енергиите на сянката демонстрират присъствието си, когато някоя контролирана ситуация неочаквано се превърне в тревожна или когато предизвика неочакван гняв или силен страх. Ако се чувстваме виновни или засрамени от себе си след преживяването на тези емоции, значи сме се докоснали, макар и за кратко, сянката.

Избликът на ирационални чувства не е същото като освобождаването им. Проветряването не е пречистване. Затова не трябва да бъркаме избухването с катарзис. Когато енергията на сянката наистина си отиде, няма повече съпротива и можем да видим нещо, което не сме виждали досега.

Адаптирано от „Книгата на тайните” от Дийпак Чопра